ДИРЕКТЕН ПОЛЕТ ОТ СИАТЪЛ ДО ТЕРМИНАЛ 1 – ЧЕТВЪРТ ВЕК ПО-КЪСНО
Едно по-особено събитие се случи изминалата сряда в клуб “Терминал 1” в София. Представяне на книгата на Марк Ярм “Всички обичат Сиатъл”. Произведение, което има за цел да разкаже историята на грънджа, чрез интервютата, които авторът е взимал в продължение на три години от над 250 музиканти, продуценти, мениджъри, директори на звукозаписни компании, журналисти и роудита. Книга без лирически отклонения, разказваща безпристрастно през погледа на съвременниците и строителите на онова течение в рок-музиката, което медиите кръстиха “гръндж”. Течение, родило се в Сиатъл и изритало в началото на 90-те години добрия олд скуул метъл и глем-рока в мазето на рок-индустрията.
Много може да се спори, доколко “грънджът” е нещо ново и коренно различно от рок-музиката до този момент, както и дали самите сиатълски музиканти са се чувствали комфортно в тази лепната им марка. Самите те неведнъж са споделяли, че големите глем групи са заобикаляли в своите турнета Сиатъл, поради отдалечеността на града, което пък е спомогнало за изолирането на рок-общността и неумишленото сформиране на един уникален и самобитен стил, отразяващ безкрайните сиви дъждовни дни на родното място и самотата в него.
Факт е обаче, че музикалните вкусове се промениха за цяла една петилетка, през която почти всички слушаха единствено NIRVANA, PEARL JAM, MOTHER LOVE BONE, SOUNDGARDEN и ALICE IN CHAINS. Новата мода се пренесе и в облеклата. Феновете подрязаха леко косите си, колкото да се захващат зад ушите. Навлякоха вехти бархетни ризи на квадратчета и размъкнати пуловери. Започнаха да гледат мрачно пред себе си, стараейки се да изглеждат максимално интровертни, по образ-подобие на Еди Ведър, Лейн Стенли и Кърт Кобейн. Самият аз не правех тогава изключение и изрових един прокъсан пуловер от гардероба, който не свалях с дни.
После медийният балон изведнъж се спука. И не защото сиатълската музика показа дефект, а защото нейните изпълнители като че ли не бяха подготвени за онзи алчен, меркантилен и непрощаващ сантиментите свят на звукозаписната индустрия. Свят, който дъждовете на Сиатъл предвидливо отмиваха до този момент. Зачестиха самоубийствата на обичаните “гръндж” фронтмени. Кърт, Лейн, а наскоро и Крис. Да не забравяме и смъртта на Андрю Ууд, онзи млад инспиратор, от чието последно дихание се родиха PEARL JAM.
В края на 90-те грънджът беше погребан. Но не и забравен. Защото дълбоко емоционалната му музика, брутално истинските текстове и отразените в тях неизказани болки на цяло едно изритано в изолация поколение (какъвто смисъл трудно откриваме в олд скуул групите, пеещи основно за това как ще награбят “бейбито” и ще го скъсат от love all night long) се врязаха като платинен пирон в обърканите ни и депресирани души. И така цял четвърт век...
Като споменах четвърт век, та се сетих за какво пишех. Да, събитието в клуб Терминал 1, което трябваше да представи историята на грънджа, през погледа на Марк Ярм. И което се случи по възможно най-прекрасния начин. Тук е мястото да се посочат с пръст главните виновници. На първо място сред шайката ентусиасти е редакторът на книгата и водещ на събитието Петър Хераков. Преводачите, в лицето на Павел Величков, Лиляна Херакова, Симеон Табаков, Насо Русков и Елена Бойчинова. Великолепната корица на Мария Цанова, на която е изобразена касетка – най-гениалното музикално творение на миналия век. И разбира се, една набързо сформирана музикална формация (олицетворила по перфектен начин онази красива думичка “групарство”), която имаше задачата и честта на подгрее подобаващо книгата. В нея присъстваха цели четирима вокалисти, при това какви – Васко Райков от ODD CREW, Ангел Каспарянов от SEPUKO 6, Пенко Скумов от SOUNDPROPHET и онова мощно вокално чудовище Боби Косатката от DER HUNDS, когото ако чуеш със затворени очи, ще повярваш на мига във възкресението на Крис Корнел върху неговия Jesus Christ Pose.
Нямам намерение да правя ревю на книгата (това ще сторя все пак на един по-късен етап, поради вълчи сиатълски апетит и сърбеж по пръстите на ръцете), нито ще влизам в кожата на музикален хроникьор и да представям сетлист на изпълнителите. Ще кажа само, че който усеща трепет по грънджа, но не дойде онази вечер в клуб Терминал 1, трябва да си изяде бархетната риза от яд. Над три часа висококачествена симбиоза между сиатълска музика, отдадени музиканти и първокачествени фенове. А последните, междувпрочем, бяха възможно най-приятната гледка. Не защото клубът бе претъпкан от стотици, а защото всеки един от тях тръпнеше с музиката и спомените. Самите фенове в един момент подхванаха “Jeremy” на PEARL JAM и я изпълниха до край в съпровод с инструменталистите.
И не беше носталгично. Нито депресивно. Беше отдадено, ритуално и емоционално. Както се казва, макар със закъснение от четвърт век, самолетът от Сиатъл кацна най-после на Терминал 1, за да донесе онзи пречистващ сиатълски дъжд (Който като по поръчка така обилно се изля преди събитието). И да докаже, че поне в едно нещо Терминал 1 е по-добър от Терминал 2 :).
Аз пък ще си пусна онова парче, което за първи път ме запрати право в обятията на грънджа – “Once” на PEARL JAM. После сядам да чета книгата. А да, и ще си потърся от чувалите в мазето онзи прокъсан пуловер. Да си го понося за малко поне вкъщи.