Интимната интелигентност и обетованата земя на Тръмп

Флагчето със синьо-бели раета и звездички се вее на всички екрани с поздравителни надписи „Welcome to the USА“. В главата на човек зазвучават своеобразни мелодии, сред които борба за надмощие вземат парчета като „Born in the USА” на Брус Спрингстийн, “American woman” на Лени Кравиц и “American life”, че дори и “American pie” на Мадона на финала за разкош. Няма как – Американските прелести те застигат още с полагането на крак и вдишването на първите капки въздух. Въздух, който скоро ти се изсмуква през гърдите, при вида 3 459 метровата опашка от около 2000 души, наредени да минат заветната граница и да навлязат триумфиращо в обетованата земя. Истерична леля с цвят на ямболска слива с развален ангийски и още по-развалена физиономия пък пищи и натирва всички по протежението на дълг коридор, водещ до извън летището. Така е – да влезеш в Тръмпландия си е награда, която само най-смелите и издържливите следва да получат. И това може да се случи единствено след престой на въпросната върволица за около 2.12 часа, чинно усмихване на всякакви апарати, решени да заснемат и завинаги овековечат в базата данни на Департамента на САЩ как аджеба може да изглежда човек след около 16 часа стоеж по летища. После мил рус младеж с униформа още по-мило се опитва да узнее статуса на всеки преминаващ в негови води поради що така му се е приискало да навлезе в тези географски ширини. Спътничката ми по място – мила полу-пенсионерка от Южна Африка, влюбена завинаги в слонове и луд фен на Гришо от Балджериа, изпитва истински шок когато трябва да се впусне в подробен обяснителен режим за това, че посещава сина си, на който току-що му се родила дъщеря – при това богопомазана от честта да има Тръмпско гражданство.

След всичките снимки, пръстови отпечатъци и навлизане в разни пространства, които в добрата стара Европа са закодирани като лични, истински шок е когато на спирката на едно метро в продължение на коридор от около 200 метра се мяркат лозунги, че Фейсбук ни краде данните. Че сме измамени и излъгани. Че ще се скитаме по големия свят клети сиротни и по вазовски немили-недраги. Че сме жертва и като такива е добре да поемем статуса си на такива и да вникнем в самотата на екзистенциалния си космос, в който дори и себе си не притежаваме. Че Оруел е прав. Че Големият Брат е жив и ни гледа, а в живия живот наблюдателницата се спотайва във всяка неприкрита със самозалепящо се листче камера. Правото да знаеш, правото да можеш, правото да искаш, правото да мечтаеш, правото да се движиш в посока на твоята мечта – права, заседнали на хартия и непреглътнати като буца в гърлото, която ни пречи да се отпуснем.

Тръмпландия и желанието да опазиш интимността на своето лично си противостоят на двата полюса на непресекаеми пътища. Има ли интимност там, където няма личност? И има ли интелигентност в това да намериш своята интимност? Отговорът може би се корени в земята на неограничените възможности, известна още като обетованата земя на Тръмп. Или пък не? Отговорът, както и всички отговори за важното, значимото и дълбокото, може да се корени само на едно място – и то извечно ще си остане В ТЕБ.

* Понятието интимна интелигентност не съществува в специализираната литература. Последното е плод на желанието да бъде приет нов термин, дефиниращ способността за изграждане, поддържане и развитие на близост от нов тип в човешкото общуване.