Къде отиваш като отиваш никъде?

Неделя сутрин. Късно утро. Лежерното слънце те е нажурило. Припичаш се айлячец в кафето до Вас. Няма го изпищяването на сутрешната аларма. Няма го Гугъл календара ти да ти напомни за хилядите изтичащи срокове, по които не си и започнал работа. Няма го дори неприятният ти шеф, носещ злобата, която трудно може да бъде укрита от уж ведрата усмивка, с която ще те посрещне след по-малко от 24 часа. Няма! Неделя е и няма нищо! И както си стоиш безцелно и безпосочно покрай теб минава стара Лада от края на 80-те, сякаш да ти напомни за едно друго време и за един друг свят. Свят, в който и ти си бил, свят, в който си намирал смисъл, сила, мечта.

Днес обаче е неделя. А в безпътицата на неделята остава един въпрос. Въпрос, който никне като гъба след дъжд и плавно се хлъзга с грацията на слузест охлюв към съзнанието ти: "Къде отиваш като не отиваш никъде?". Знаеш добре, че признак на психично здраве е поназнайването на посоката, усещането за смисъл в извървяването й, поривът за преминаването й. И макар да знаеш за това някак те наляга чувството за пропиляност, за безпътица и безсмислие. Мериш си пулса, отваряш си Фейсбук, проверяваш си мигащия телефон - всички признаци са налице. Жив си, а се чувстваш неживо. Посоката, която ладата преди малко ти е припомнила, отдавна те е подминала. Подминала, а ти си останал тук - в затънтеното кафене не една затънтена неделя, в която си задаваш единствено въпроса "Къде отиваш, когато отиваш никъде"?

Зарязваш въпросите. Напускаш кафенето. Тръгваш с театрално приповдигната крачка. Устремът ти е прав - трябва да дадеш име на твоето НИКЪДЕ. Така поне, когато тръгнеш към него ще знаеш, че отиваш НЯКЪДЕ. А последното си остава признак на психично здраве!