От Русия с "Нелюбов"
Андрей Звягинцев. И неговото "нелюбовно" послание, дошло с "Нелюбовта", която дори и Замундата не подмина. Филм с мисия. Дошъл да каже и да докаже. Че ТЯ - НЕЛЮБОВТА, е навсякъде. И вероятно се пропива в процепа между твоята трета ракия и поредния епизод на "Под прикритие". Нелюбовта, вероятно, е любов под прикритие. На всички ни се иска обратното да не е вярно. ОБАЧЕ.
Филмът на Звягинцев не показва Русия. Не показва Путин. Не става дума и за тримата от запаса (макар, че в сюжетен план линията често се заиграва с извечната триъгълна нишка, доказала се тъй устойчива през вековете). Става дума за онази тежка левкимия на човешкото сърце, от която лек няма. Става дума за рака на човешката душа, която и котешкият нокът не цери. Става дума за психопатията на модерното безсмислие и обреченост. И излизане няма. И изход не съществува.
Малкото момченце на Звягинцев, мило кръстено Альоша, сякаш е онази киста на човешко страдание, която е попила в себе си всичката болка, която прояжда света. И макар филмът да ни вкарва в онзи руски пейзаж на бездушен сняг и сива панелност, тя някак си много скоростно ни става позната, милна, някак си родна дори. В онази нелюбовна Москва човек и с невъоръжено око може да провиди един малък Младост, позабравен блок от Дружба и родната стряха на спирка от Надежда. И макар кварталите на растежа да носят все тези светли и обещаващи имена, филмът е далече от младостта, забравил е за дружбата и тъне отвъд надежда. Защото в Нелюбовта Надежда няма. Надеждата няма виза в света на Звягинцев и на човек не му остава нищо друго освен да поседне и да се вгледа. Да се всуша. Да усети. Но сетива, взор и поглед в разкритата някак универсална, макар и руска, реалност, няма. Филмът до такава степен разкъртва душата, че дори й секва останалите сълзи, които иначе биха могли да бъдат пролети пред хоризонта, изпълнен с човешка загубеност. И ако в Командаревите Посоки бе останала Надеждата за ново сърце, което да присъдим на трупа, който сме облекли навместо тяло, трансплантации при Звягинцев няма. Има единствено морга. Морга и труп на 12-годишно момче. Момче, непонесло безсмислието на свят без ЛЮБОВ.
Ами ние?! Само това ли имаме да предложим на ранимата 12-годишна душа? Само една морга ли имаме, за да го приютим, и никакво сърце, за да го стоплим?!
Един свят - в него НЕЛЮБОВ! А може и по инак, а може и по някак.... и затова ще ходим като насъщи Моканини "все по теля, все по теля".... Ако да не срещнем бялата лястовичка, предлагам да спасим поне един бял ЩЪРКЕЛ. Така поне няма да е напразно, няма да е БЕЗСМИСЛЕНО!
