Посоката, брат, ПОСОКАТА!

Посоката, брат, посоката - напред и надясно, после малко у ЛЕВО и си там. У ЛЕВО е киното и сборът от чиляци, дошли да гледат. Да гледат, защото е МОДЕРНО ПОСОКИ да се гледат. После на ескалатора някой пита - "Как беше филмчето?", получава още по-премия отговор "ЕМЧИ...става". И толкоз. И стига. Ескалаторът потегля стремглаво надолу. Надолу-то, което също е посока.

Посоките на Командарев не са за гледане. Посоките на Командарев са за чувстване. Да разрежеш оня орган, оприличен на юмрук, и да боли. Болката, напук на противномислещите, също е чувство. Чувството, което можеш да усетиш с част от тялото, с орган на тялото, с цялото на тялото. Болката на Посоките е друга. Тя е нежна, сгушва се в подкожието и се тътри към сърцето ти - онова, което е по-живо в нематериалния си аспект отколкото във физичната си форма. Нещо те сграчва и започва едно душене. Душене от бездушие, душене от малкота, душене от недоброта. Душене, в което филмчето вече не е просто филмче, филмчето се превръща в проводник на емоция, трансмитер на чувства, катализатор на мъка.

Посоката на Командарев пречиства. Пречиства тези, които са чисти. За останалите - за останалите остава Съдилището. Също по Командарев.

дсгсг