ДЕТСКИ РОЖДЕН ДЕН? НЕКА СИЛАТА БЪДЕ С ТЕБ!
Ако трябва условно да определим видовете детски рожденни дни, те биват три: щастлив период, период на детските клубове и периода на заведенията. Изключвам от тези групи домашните партита, защото те не могат да бъдат обобщени и анализирани. Пък и там нещата са непредсказуеми.
Щастливият период се отнася до празнуването на първата и втората година на детето. Тогава то или не е проходило или ходи като пате, но все пак слуша и не създава проблеми. Всички му се радват, щипят го по бузите, а то се кокори вцепенено и се чуди какво се случва.
От третия рожден ден нататък се появават детските клубове. Добре замислени инициативи, пълни със сухи басейни, заредени догоре с пластмасови топки, които ти спестяват редица грижи, откъм храна, аниматори, постоянен надзор и така нататък. Единствено неудобство – излиза скъпо. Винаги!
Тъкмо свикваш с клубовете, когато деветгодишният ти син удря с юмрук по масата и твърдо заявява: “Не искам повече бебешките клубове! Искам на кръчма! Голям съм!”. Бащинският ти инстикт сякаш трепва в умиление: “Боже, кога порасна това дете! Ах, на тати големия мъж!”.
С което започва третия период – на първите детски рожденни дни в ресторанти и барове. В следващите редове ще опиша накратко какво се случва на първия детски рожден ден от третия период. Някъде около деветата година на детето. Четивото няма научни претенции, единствено цели да подготви и даде повод за размисъл на родителите от втория период.
И такааа... Кръчмата е резервирана, целият втори етаж е отцепен за партито на рожденника и неговите родители. Като бонус има и стая за деца. Мисля си, че така поне няма да се чува шума и спокойствието на останалите клиенти в кръчмата е гарантирано. Още повече, че няма аниматор. За такъв рожденникът не иска и да чуе. Нали е голям!?
В началото всичко е добре. Малките гости прииждат, оставят пораръците си, събуват си обувките и тихо се шмугват по чорапи в детската стая. Големите се здрависват, сядат на дългата маса и се правят, че не са гладни и жадни. Убеждавам ги да си поръчат от менюто кой каквото иска и те се поотпускат. Поръчват специалитетите.
Един час по-късно вратата на детската стая е невъзможно да бъде затворена. От нея се носят кански ревове, писъци, гърлено ръмжене. Дузината палавници са изяли кислорода вътре и като рицари от Третия кръстоносен поход се впускат навън да завладяват нови територии. Опитите ми да ги възпра имат успеха на тибетския Далай Лама, възправен срещу китайската народна армия. Единствено малкият Филипчо, който е едва на седем години, споделя възмущението ми: “Ама те са зверове! Нищо не чувам от тях”! Кимвам му разбиращо.
Вадя от ръкава тайното оръжие. Петдесет листчета с написани на тях думи. Децата трябва да вземат по едно и да открият, че всяка дума има своя близка. И така да се определят по двойки. Първите са победители. Идеята ми е да ги укротя. Половината от децата сякаш са заинтригувани, особено момичетата. Част от момчетата ме гледат обаче презрително, а едно от тях ми заявява в очите: “Изчезвай от тука!Пречиш!” Филипчо пак ме дърпа за ръкава и мрънка, че било лудница. Викам си на акъла: “Да вземеш да млъкнеш, Филипчо!”. А реално Филипчо говори само на мене.
След петнадесет минути играта приключва, аз съм изцеден, прегракнал, а децата - отпочинали и заредени за Четвъртия кръстоносен поход. Решителният!
Скоро в кръчмата не остава човек, който да не е посветен в партито. Намусен мускулест мъжага на два пъти идва в сепарето и пита кой е родителя. Снишавам се, но след секунди се изправям, след като всички родители предателски ме поглеждат. Мъжагата обяснава, че идва от първия етаж, точно под детската стая, лампите над него се клатили, падала ситна прах върху шкембето му в саханче и гостите му си крещели в ушите, за да се чуят. Обещавам, че ще взема мерки, деца са все пак.
В този момент една жена надава пронизителен писък от дамската тоалетна. Там един от съучениците на сина ми се е спотайвал с маска на хорър-изкормвача Джейсън, въоръжен с пластмасова вила. Скоро пада и една закачалка с палта на клиенти от съседното сепаре. Вдигам го уж незабелязано и съзирам, че на пода е останал флакон с интимен овлажнител на “Дюрекс”. Пъхвам го в произволен джоб.
По същото време един от родителите ме увещава да седна на масата и да си поприказваме за бъдещето на децата. Друг ме дърпа да пита дали ще има торта и за тях. Хващам ги двамата за ръцете и ги окуражавам да поприказват помежду си. Оказва се, че не се познават. Решавам да ги запозная, но се сещам, че и аз ги знам по физиономия от първия учебен ден. От конфуза ме изважда мъжагата от първия етаж, който крещи в истерия: “На какво прилича това!? Какъв е този зверилник!? Колко пъти да идвам!? Дошли сме да се отпуснем, вие ни разказахте играта!”. Гледам го празно.
Слава богу, децата се поизморяват и едно по едно си тръгват с родителите си. Усещам как камъните започват да се търкалят с облекчение по хранопровода. Синът ми обаче остава с още две деца и решава да “затвори” кръчмата. Пък и двамата родители, онези непознаващите се, вече са се запознали, опознали, намерили общи познати, оказали се от една казарма, с един старшина и съответно, поръчват по още едно питие.
Идва и отмъщението на мъжагата от първия етаж. Той домъква отнякъде две по-големи хлапета и ги набутва в детската стая. Докато се усетя, че това е секретна военна операция, синът ми писва. Тези големите го ударили и наритали другите две останали деца. Справедливият Филипчо пак дудне: “Развалиха му рождения ден! Как може така!?” Отново е прав.
За да излезна от положение пред рожденника, влизам в детската стая и предупреждавам непознатите малчугани, че ако чуя още едно оплакване от сина си, аз лично ще се хвърля с плонж върху пода и ще падна с тавана право на главата на баща му. Едното хлапе се стресва, изопва долната си устна напред и аз разбирам, че онзи долу е наистина баща му. След това затварям вратата, стискайки здраво дръжката, за да не излезе, и с отчаян вик търся сервитьора за сметката.
Всички в тръс се понасяме надолу по стълбите. Влача пакетите с подаръци, цветята за жената и объркания рожденик. Вече на улицата Филипчо грее от щастие. Обяснява ми, че на ония двамата им напълнил обувките с черен пипер и олио. Това внезапно ми оправя настроението и подобрява скоростта на тичане. Докато приближавам колата, почвам да си мисля как за следващия рожден ден да наема спортна зала с гумени стени.