Глезльо мамин...или Каравеловото Мамино детенце на нов тон

Той е на 3. Прекрасно владее домашния таблет. И ходи с памперс. От удобство.

Той е на 6. Спи с мама и не може да си върже обувките сам. За сметка на това псува на английски.

Той е на 9. Изучава роботика и програмиране всяка неделя. Никога не е изхвърлял боклука от вкъщи. Дори веднъж. За разнообразие.

Той е на 12. Има фейсбук профил, пише си с големите какички и джуга на WoW. Не е ходил сам до училище. Въпреки че живее на 3 преки от него.

Той е на 15. Има супер мощно АТВ и е пушил не просто цигари. Все още не е изхвърлял боклука от вкъщи. Липсва това разнообразие.

Той е на 18. Брои мощно до 12, диво подкарва Бавареца и забива всяка мацка не само на абитуриентската си. Не знае цената на това да изкараш 1 лв.

Той е на 25. Още живее при мама. Тати лежерно му захранва сметката по банков път. Той унижава публично преподавателката, скъсала го на поредния изпит.

ТОЙ Е! Великият! Непогрешимият! Жестокият!

Или Маминият Николчо, на който Неновица дори не се е налагало да казва "Пийни си сине, пийни си, мама." Той ЗНАЕ! Защото ТОЙ Е!

Всъщност Той е 6-годишното момче от Виноградец, което отцеуби баща си от собствения му пистолет. Той е 15-годишния насилник в асансьор погубващ 11-годишната к**ва. ТОЙ Е АЗ. ТОЙ Е ТИ. ТОЙ СМЕ НИЕ.

Каравеловият Николчо днес броди и удря с нечувани размери. Той е безпогрешен. Заслужил. Облагодетелстван. Мързелив. Той е резултатът на общите ни задружни усилия. Усилия да не надградим. Усилия да не подобрим. Усилия да не бъдем.

Малките ни бъдещи мъже завинаги остават безпомощни - или задушени от орловите си майки, или неподкрепени от липсващите си бащи. Междувременно - ние - оставащите, нехаем. Нали не става дума за нас?! Нали е в Бургас, Виноградец, Ловеч и Попово. То винаги се случва на другата улица. То винаги става там, където нас ни няма. А всъщност - всъщност ние сме навсякъде. И от мамините ни глезльовци се прокрадват сенките на най-тъмните ни бесове. Черното в нас вилнее чрез тях. Вместо да ги окрилим и овластим взели сме че сме ги осакатили и обезверили.

Те не вярват. В себе си. Защото имат нас до тях. И от тях не се иска повече. Затова и не дават повече.

Но стига. Защото докато глезльовците на мама рулират глезлите на мама продължават да пируват. Е, вярно, не чакат Принца на белия кон, защото знаят - в бялото Порше има много повече коне. ..