СПОМЕН ЗА СИНЬОТО

Имало едно време едно Синьо.

Малко тъпо начало, тъй като не става дума за измислена приказка. Още по-малко за нещо в хорър стайлинга на Братя Грим, където човекоядци се прехранват с изоставени деца.

Иде реч за онези десетина ламаринени бараки, които се намирали на ъгъла, сключен между бул.Евлоги Георгиев и бул.Драган Цанков. Там, в началото на Борисовата градина и непосредствено преди вече несъществуващия открит хокеен стадион „Юнак”, приютил впоследствие печално известната дискотека „Индиго”. Не зная защо тези бараки са били кръстени „Синьото”, вероятно защото първоначално са били боядисани именно в син цвят. После обаче боята им се излющила, а бараките започнали да ръждавеят.

През 90-те Синьото се заело да приютява една вечно многолюдна и гръмогласна група от хора, които имали много сходни черти. Всички слушали рок, блус или пънк, развявали дълги сплъстени коси, самоопределяли се като "ъндърграунд" и спорадично крещяли, че времето било тяхно. А да, пиели яко. Както се казва, с апломб!

Казват, че представлявали по-дрипавата фракция на съществувалата още от 80-те неформална групировка от млади хора, клечащи край „Кравай”. Това обаче го казват онези „кравайци”, чиито родители в условията на Безгласност и Неустройка са имали възможност да им носят оригинални плочи и касетки от Запад. Други смятат, че „дрипльовците” сами са се отдръпнали от „Кравай”, защото прииждащите там млади мъже все по-често се гримирали и слагали червило. Истинската причина за това преселение така и не била разгадана.

Каквато и да е била причината, рокаджиите и блусарите си припознали именно онези десет тенекиени бараки. Към тях се присъединили и Децата на Цветята от отминалото хипи-поколение, начело с легендарната Сиси Графинята. И се почнало! Пиене на евтин алкохол, песни до зори (Столична община все още не смеела да хвърли катран върху демократичните промени с въвеждането на вечерен час за гуляйджиите), размяна на касетки, плочи, значки, обмяна на музикална информация и… спринцовки. Яденето, разбира се, липсвало. То какво да очаква човек да му сготвят в едни бараки. Най-много да дадат едни солети, „Зрънчо” или вафли. Без „Котешко езиче”!

Постепенно музиката от високоговорителите се изместила от истинска. На малкото тротоарно пространство пред тенекиите, до самия светофар, се издигнала сцена и на нея започнали да забиват „Подуяне блус бенд”, Камен Кацата, ранния Буги Барабата. „Синьото” се превърнало в уникален ламаринено-тротоарен открит рок клуб, чието осветление били единствено фаровете на колите, а фойерверки – искрите от късите съединения на грохотните трамваи.

Купоните на открито се развихряли особено мощно по време на студентските стачки. Пространството едва побирало желаещите да надвикат електрическите китари и хармониката на Васко Кръпката. Всеки крещял с пълно гърло, че комунизмът си отивал и децата щели да спят спокойно. Вероятно защото вече нямало да бъдат изоставени, а Човекоядецът бил изгорял в пламъците на Партийния дом.

После…

После пичовете били прогонени, а ламаринените бараки сринати до основи. На тяхно място построили една вълшебно красива метростанция.

Ето, че все пак се получи някаква кратка приказка с оформен край. Дали е щастлив? И каква е поуката въобще? Вероятно, че духът на онази свобода от Синьото не се е изпарил, а съединил с молекулата на въздуха? Навсякъде? Дали е така, ще разберем в някоя следваща приказка.