Майката-изоставителка


28 март 2011 г. - Майка изостави детето си и замина в чужбина

13 юли 2013 г. - Майка изостави двете си деца, била уморена от грижите

18 декември 2015 г.– Майка умишлено изостави бебето си в двора на сграда

25 май 2016 г. - Майка изостави бебе в болница

31 юли 2017 г. – Отчаяна майка изостави бебето си „като кученце“


За изоставените, изоставящите и изостаналото. Или когато заплахата „ще се откажа от теб с Държавен вестник“ звучи като мека форма на сплашване пред реалността да бъдеш оставен под дърво, зарязан на гара, подритнат в двор. Изоставеният е невинен и жертва. Изоставящият е невинен и жертва. В изостаналото пък участваме ние. Тези, които с безпричастност и сочещ пръст, демонстрираме отявлено неразбиране на това как една майка можела да остави не просто едно дете, а собственото си. За тези нас, които можем да осъдим там, където протегната ръка и разбиращото сърце биха свършили много повече работа.


Изоставяш своето, когато си на ръба, когато зад ръба е пропаст, когато вече не си в себе си и отдавна себе си не съществува. Изоставяш когато не можеш да запазиш. Не можеш да запазиш когато не можеш да опазиш. Не можеш да опазиш когато не можеш да задържиш и окрилиш. Не можеш да окрилиш когато си безкрилен. И серийната логико-последователност ни извежда до извикването „Нека бъдем повече жени“. Не женчовци или бледи подобия ала кифлени образувания с перхидролена космена покривка. А жени ЖЕНИ. Такива жени, които сме загубили, малко убили, тъжно недооценили. Жени в съзидаването и създаването, в раждането и раздаването, в посвещаването и просвещаването. Женското в нас (да ме прощават мачовците) интегрира и балансира. Прави ни завършени, ergo съвършени. Женското в нас играе танц с мъжкото в нас. Едното без другото страда, едното не изоставя другото.


Изоставихме се – себе си от себе си изоставихме. И ходим безпътни, немили, клети, недраги, загледани в отсрещния бряг на свободата. Но отсреща, макар Румъния да остава, не ни припознава. Отсреща освен на среща друго не ни среща.


Останахме изоставени в оставеността си. „Оставамеееее, чувате ли? ОСТАВАМЕЕЕ“ – както се пее в „Оркестър без име“. Макар че нищо че е есен, нищо че брегът е пуст…..ние си оставаме така, пред погледа на залеза, изпращаме деня.


  • Facebook Social Icon