ЖИВОТ В АСАНСЬОРА
Ще го наречем Наско. Той е около 25-годишен, хилав, не много висок и късоглед. Зад малките му правоъгълни лупи искрят вторачени черни зеници, които му придават поглед, който някои приемат за проницателен, други – за налудничав.
Наско упражнява изключително рядка професия. Или може би дейност, тъй като трудовото му занимание не присъства в Националния класификатор и няма трудов код. Наско придружава туристите в асансьора на телевизионната кула на връх Снежанка в Родопите, водещ ги до кафе-панорамата и терасата с уникалните гледки.
Всеки ден в 9.30 сутринта Наско стъпва в асансьора и с натруфени жестове, характерни за пиколо от френската Ривиера, кани първите посетители. Те не трябва да са повече от шест човека. Пътуването до върха на кулата няма междинни спирки и продължава точно две минути. Ако приложим грубата математика и махнем от работното време на Наско около половин час, през който той намира време да хапне набързо сандвич и да пика, излиза, че до 17.00 часа, когато приключва работа, той прави 105 курса на ден в двете посоки. При положение, че кулата е висока 120 метра и в двете посоки пътят е 240 метра, ще се окаже, че Наско изминава всеки ден 25 километра с асансьор. На такова разстояние са близките спътници около земята.
Но стига с математиката. Малко повече за Наско. Той много обича да заговаря туристите и да им натъртва за изключително важната си роля в асансьора. Обяснява им, че така те се чувствали сигурни и не били податливи на паник атаки и клаустрофобични пристъпи. Понякога Наско прекалява и с остър тон заповядва на най-близкия до вратата посетител веднага да се обърне с лице към нея, защото такива били изискванията за сигурност. Човекът стреснато изпълнява указанията му, след което Наско приближава бавно лупите си до лицето му и прошепва: „Шегувам се!“. Това е от любимите му занимания, прави го на всеки пети курс. Вероятно така си мисли, че ще се предпази от професионална деформация.
Наско обича да заговаря туристите и по други поводи. Другото му любимо занимание е да чете надписите по дрехите на пътуващите и да прави различни асоциации. Пита ги дали наистина са слушали АC DC, дали могат да скачат като Puma и дали 50-годишната жена с надпис Nice girl се е снимала в модни списания. Тясното пространство и двете минути време не дават възможност за адекватен отговор, което кара Наско да се чувства като Цар на иронията.
Иначе той не обича да говори за себе си. Изкушава се единствено, когато види тениска с надпис „За риболов Ценко е винаги готов“. Тогава шестимата в асансьора разбират, че Наско е запален рибар. Често обаче пътуват твърде любопитни туристи, които задават нахални въпроси, които Наско усеща като кинжал в стомаха си. Най-много се дразни на въпроса дали детската му мечта е била да стане космонавт. Или какви курсове е карал, за да го приемат на работа. Един ентусиазиран пенсионер беше изчислил, че ако доживее до сто години и не сменя работата, Наско щял да измине разстоянието до Марс. Друг подпийнал чичка пък му беше смигнал и попитал „Има ли готини колежки?“. А на слизане го беше помолил да отвори прозореца, че било задушно. На всички тези въпроси и подмятания Наско отговаря с мълчание и със стъклени зеници, пускащи лазерни лъчове в челото на натрапника. В такива моменти вероятно му се иска асансьора да се движи по-бързо.
Наско обаче е професионалист. Не мрънка, не се оплаква и стриктно изпълнява служебните си задължения. Вече трета поредна година. Не е много ясно какви са бъдещите му планове и дали иска да расте в кариерата. По-висока кула наоколо обаче няма.
Веднъж го беше полазил внезапен прилив на вдъхновение и беше споделил, че мечтае един ден да бяга бос под дъжда по морския пясък. Шестимата в асансьора се бяха изсмели и Наско повече не обели дума по въпроса. Това беше и единствения случай, в който той натисна копчето за аварийно спиране, но след две секунди пак го пусна.
Та това е Наско. Който всеки ден пътува към Слънцето и звездите, без да ги вижда и стига.