Закъсняло: за Деня на Детето, 2-ри юни и Северозападнала България

Първи юни. Денят на детето. Лом. 10 часа. Централен градски площад. Музика. Две лели с балони продават шарените овали на наоколо движещите се минувачи. Децата на града са събрани около местния паметник. Насядали са на малки цветни столчета. Наброявам около 40 броя момиченца и момченца във възрастовата група 3-6 г. Малко по-нагоре пък срещам едно момченце на видима възраст 9 г., момиченце в ярко розова рокля на 7 г. и едно бръмбазъче, помъкнато от баба си нанякъде. Дава му оценка на око - около петгодишно. Т.е. по груби сметки - 43 деца. 43 деца - бъдещото поколение на Лом. Подозирам че има още 5 непослушковци, чиите майки, баби, дядовци или бащи по една или друга причина не са ги извели и завели на празника. Т.е. по груби сметки - светлото бъдеще на България наброява 48 деца. Град Лом. Първи юни. Денят на Детето. Който празник, по зла ирония на съдбата, е кръстен Ден НЕ на Децата, а на Детето - и да, скоро тук Първи юни ще бъде действително Денят на Детето - нс единственото останало Дете, когато всички си заминат.

Малко по-рано сутринта съм карала новата си лъскава кола из именно тази Северозападнала България с нейното единствено дето. Мразя това съчетание на "северо" и "западнала" (макар да мразя думата мразя и действието, свързано с нея). Но словосъчетанието намирам за хейтърско и оскърбително. Предпочитам ЗАПАДНАЛА да бъде заменено със ЗАЛИНЯЛА, ЗАПУСТЯЛА или ЗАБРАВЕНА.....Продължавам да мисля коя я залиня, забрави и запустя тази България. Нали уж Запада щяхме да гоним, да го стигаме, настигаме и задминаваме. А той - този нашият, родният запад си е баш като в каубойска американска реалия от миналия век, в който гений на злото прокужда останалото добро. Загубена в мислите си, естествено, пропускам разклон, попадам в дупка-ала кратер, кривя джанта, спирам. Северозапустялата ни Родина криви всичко, което я докосне. Или изкривените сме ние и забравеността просто ни помага да го видим?!

Продължавам изследователската си обиколка, решена да докажа, че доброто побеждава, геният на злото не погнал тази наша географска реалия и просто трябва да надена очилата с розови стъкла, за да прогледна отвъд сивата реалност. Обикалям. И търся. Два пъти минавам покрай полицай. На втория път той не издържа и ми маха с палката, за да спра. Отбивам встрани. Мисля си, че ме спира просто защото му е самотно и няма с кого да поговори. Оказвам се права. След като му подавам документите си, той ме поглежда, оглежда и казва - "Аз, просто така, за да проверя и да видя дали всичко е наред". Иде ми да му кажа, че нищо не е наред, че всичко е една огромна дупка - кратер, в която сме затънали и която ни е изкривала, отвътре ни е огънала и ни е направила вехти, непотребни, невиждащи и нечуващи. Навместо това му се усмихвам мило, прибирам документите си и му пожелавам "Честит първи юни".

.......

Видин. 13 часа. Все така първи юни. Той - 85 мъж, здрав, набит българин, изгубил всичко и отказал се. Казва "Аз пари не искам и нямам нужда. Искам обаче за тази земя някой да се погрижи". Виждам в тези му слова пророчеството на добрия старец, дошъл от някой по-висш свят, за да даде, каже и направи. За миг припознавам сенките на дядо Добри в мъжа пред мен. Кръщавам го Видинския дядо Добри. "Те, младите, не обичат. Те, младите, и труда не обичат". Опитвам се някак да оборя тези твърдения, но думите ми засъхват в гърлото и аз само се вглеждам в погледа му. Погледът му на човек, загубил всичкото. След като се опомням му предлагам да го закарам, той се съгласява и потегляме към дома му, пред който той ме благославя с вечното "Благодаря Ви и със здраве......а, и внимавайте за пътя, знаете - дупки много". "Знам, знам" - му отвръщам провиждайки изкривената си джанта.

Е79. 18 часа. Още е първи юни. Мощен валеж. През валежа - проблясват светлинките от бурканите на кордон. 10 коли - могъщи, величави, окичени със синьо-червени буркани, мигащи стил коледни светлинки. Голям джип ги следва, движещ се по средата на платното. Отбивам рязко в дясно - друга опция нямам - когато агресивният е насреща, трябва да отстъпиш, за да няма сблъсък. Мисля си колко подлизурско е това, което правя. Давам място на агресията, вместо да й се противопоставя. И се чудя - кой ли високопоставен се е присетил за Северозабравена България и я удостоява с визитата си. Малко по-късно чувам по радиото "Президентът Радев ще отдаде тази вечер чест по време на митинг-зарята във Враца, посветена на Ботев и загиналите за освобождението и независимостта на България".

Центъра на София. 00:45 часа. Втори юни. Официално Денят на Ботев. Войводата. Почит и поклон. Но в мен се гложди един голям червей на съмнението че почитайки мъртвите, не забравихме ли живите? И дали залинялоста на нашия северен запад не е просто забравеността ни за него?

СевероЗАЛИНЯЛА, ЗАПУСТЯЛА или ЗАПАДНАЛА - решаваш ти! Или вече се решил и това навън е отражението на НАШЕТО РЕШЕНИЕ!

Но сега вече е трети юни и всичко това можем отново да ЗАБРАВИМ и така до следващия втори юни, когато да се изкачим пак на Околчица и може би да се помолим - за да ни постигне онова чудо, за което ние отдавна забравихме!