IN MEMORIAM G.M.


Помня далечната 1987 година, когато в една провинциална дискотека видях за първи път клипа на "Monkey" - тоталния денс хит на Джордж Майкъл от първия му солов албум "Faith". Тогава, в разгара на противоречивото ми тийнейджърство, измежду писъците на съученичките ми пред мониторите, тайно завидях на тридневната подравнена брада на Джордж и си я пожелах същата, както и подобни писъци край себе си.

Е, в реалния живот не всичко е така, както изглеждаше от онзи клип. Брадата ми се сгъсти чак двадесет години по-късно, точно когато взе да побелява. А женските писъци се редуваха с крясъци. Но и при Джордж нещата не бяха точно така, както изглеждаха - секси брадата не му вършеше работа пред мацките. Такива просто не му трябваха, той беше от другия бряг.

Интересът ми към Джордж обаче не секна. За да разбера, че глуповатата "Monkey" е просто изключение от цялостното му брилянтно творчество, което не изобилстваше с огромен брой песни, но за сметка на това толкова дълбоки, че във всяка една от тях можехме да открием Атлантида. Да си припомним само "Father Figure", Öne More Try", "Cowboys and Angels"... Да не ги изреждаме всичките.

Още настръхвам от изпълнението му на "Somebody to Love" през 1992 година на "Уембли", онзи грандиозен концерт в памет на Фреди Мъркюри. Концертът беше предаван директно по родната ни телевизия и в онази топла майска вечер, по време на последната съвършено изпята от Джордж строфа, аз дълго стоях замръзнал с полуотворена уста и виличка с репичка пред нея.

Много години след това, пак през май, но през 2007г., имах щастието да бъда сред онези 15000 души на концерта на Джордж Майкъл на стадион "Локомотив" в София. Тогава се случи нещо странно. Въпросната майска вечер беше ураганна, със силен порой, който внезапно спря при появата на Майкъл на сцената. Остана само вятъра. А той така задуха, че откърти едно ламаринено парче от порутената козирка на железничарския стадион и го понесе над главите на седящите на едната трибуна. Провидението обаче се намеси и пикиращото парче метал избра да се сгромоляса върху едно празно петънце от двадесетина седалки, на които не седяха зрители. Никой не заслужаваше да пострада на концерт на Джордж!

А самият той изстрада по достатъчен начин стремежа си да бъде перфектен в музикално отношение, битката срещу звукозаписните компании, които ограбват труда на Твореца, избора му да обича когото си иска, звездния блясък, който не му понасяше. Джордж някак си успя да опази личното си право на живот и достойнството си. За него никой не беше и не би казал лоша дума, ако не броим импотентните хейтъри.

Може би и затова съдбата избра да си го прибере навреме, преди деликатната му душа да бъде разрушена из основи. Избра и възможно най-нежния начин, като го прибра в съня му, докато вероятно е мечтал, унесен в своя си "безгрижен шепот".

Ще попитате защо един фен на твърдата музика се прехласва по Джордж Майкъл и, как така, е допуснал нотите му в кръвоносната си система. Ами дори само заради този негов текст: "Трудно е да обичаш сред толкова омраза, разчитайки на Надеждата, за която вече дори не говорим. А кървящите над нас Небеса ни казват, че е вече много, много късно. Е, може би ни остава единствено да се помолим за малко повече време."

Вероятно Джордж се е опитвал да каже, че трябва да живеем достойно, за да си отидем достойно и без болка. Сънувайки....

И когато един ден ни свърши Времето и ни остане единствено Пространството, ако сме достойни, ще се понесем неусетно натам, към неизвестното, където ще ни чака огромна озарена сцена, пълна със светлини и цветове, за които дори не сме си представяли. На нея ще бъдат всичките ТЕ, със своята вълшебна музика. Която всъщност е нашите криле.

  • Facebook Social Icon