Незаслужилите....или трябва ли ти виза за Стокхолм?


Знаеш, че нещо е сгрешено, когато ти поискат виза за Стокхолм.


А ти закъсняваш.


Както винаги.


Но те трябва да проверят.


Както винаги.


Не ги виня.


Вадя флагчето от личната карта -

да, установяваме, че аджеба България е в ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. Скоро може и да няма Европейски съюз, но затова пък ние сме в него.

Момчето зад гишето е засрамено. Извинява ми се. Порозовява и опитва да се скрие зад русата си коса. Става ми мило за него. Не мисля, че е глупав. Напротив - изглежда като човек с добри познания. Е, може би не точно по география.

Изфучавам. Дал ми е заветната бордна карта. И е научил, че България е в Европейския съюз. Значи е имало смисъл. И сутринта се усмихна.

Докато свалям цялото снаряжение от себе си, за да се предам в ръцете на паспортния контрол и чинно събличам сако, обувки, бижута, часовник, палто, шал, лаптоп, се чувствам гола. Сякаш летищата са направени да те накарат да се почувстваш гол и предал се. Хубаво усещане - като за подлизурковци.

Мисълта за момчето не ми излиза от главата - защо аджеба да трябва да знае за България? С какво сме заслужили неговото познание? Петрол ли изнасяме? Финансови централи ли сме приютили? Стена със значителна по размер дължина ли имаме? Или сме страна на кенгуратата? Страната на чая в 4 следобед с кралицата?

НЕ. Не сме нищо от това. Следователно не сме заслужили някой да знае за нас. А незаслужилите си остават невидими.

Сутринта в таксито докато обяснявах на развален руски, че ужасно закъснявам видях следната новина "Румънски писател напът да стане милионер с писане". Порази ме. Новината ме разби. Някак останах тръшната на задната седалка - може би и затова оставих щедър бакшиш на младежа с таксито. Или в чест на това, че не успя да излети от нито един завой. При все всичките му упорити опити и окуражаван от усмивката ми, пращана от задната седалка. Молодец!

Новината за румънския писател обаче ме преследва и се е вселила в мен както малко духче Каспър обитава безлюдна къща. Сякаш преводът на заглавието бе "Невъзможното се случи. Невидимите станаха видими. И ще станат част от нас."

Може би следва да бъда обвинена в дискриминация. Обратна при това. Или расизъм. Но има нещо гнило в цялата тази толерантност. И това не е просто защото днес летя през Дания. Присъединявам се към Хамлет и обявявам "Да, гнилото не е в Дания, гнилото е в нас".

Спирам да мисля кой какво е заслужил - загубените хора с прогнили души може би трябва да бъдат забравени. Изтрити. Само така ще остане място за онези, видимите, непримиримите, неспирните.

Ние такива ли сме?

  • Facebook Social Icon