Една калоферска история
Калофер. Град в южните склонове на Стара планина. Живописно разположен и с изглед към най-високия балкански връх Ботев. Население – 2909 души. Има печат под номер 45 в книжката за Стоте национални туристически обекта за къща-музей “Христо Ботев”. Роден град на революционера. Напоследък градът се слави с мъжкото хоро в студените води на местната река насред Йордановден.
Та, историята е следната. Ние, група ентусиасти и любители на печати, сме в това китно градче за два дни. Наемаме къща за гости, баш насред главната улица, с хубав вътрешен двор и място за паркиране на тротоара отпред. С ниска кола качването връз високия бюрдюр става с помощта на допълнителни трупи, но хазяйката има.
Спускаме се гладни и жадни в центъра, вършим патриотичното си дело в музея и решаваме да се отдадем на следвъзрожденски лек разгул. Демек, да хапнем, пийнем, да се отпуснем като хората.
За целта обаче трябва някой лев, а ние сме опоскали наличните в брой, затова спираме шляещ се местен човек на средна възраст и го питаме, първо, къде да хапнем и второ, къде има банкомат. Човекът е повече от отзивчив:
А, за хапване, всички ходят на “Райски кът”. Това е една богаташка кръчма, на пет километра нагоре. Ама, после туристите идват направо насрани..
....
Храната им е скапана. Пикат ли в нея, кво правят, не знам. Ама факт. Аз имам една теория, че е от това, че всички в тая жега налитат на айрян или таратор. Да не мислите, че го правят с минерална вода! Блъскат вода направо от реката. Но няма страшно, ей тука в центъра има едно кръчме. Вкусно е, ако не ядете таратор, ще оцелеете, хе-хе-хе..... То друга кръчме няма де... Нали сте чели “В механата” на Ботев? Той не уточнява коя е тази механа, щото оттогава е само една, хе-хе-хе...
А банкомати?
БАНКОМАТЪТ! Той е единствен, на сто метра по-нагоре, до банката. Няма да се объркате, тук банката е една.
Ама, как един банкомат, една банка!? Тук живеят три хиляди души!
Три хиляди по изборите! Иначе има-няма хиляда човека. Половината бабички, една трета ергени.
Виждам много деца по центъра...
Това са внучетата на бабичките. Родителите им ги пращат да ги гледат за ваканцията..
Тръгваме към банкомата, намираме го, той не работи и издава странни звуци, сякаш ни се присмива....
Връщаме се обратно. Нашият човек ни чака с огромно любопитство в очите и преди да му се оплачем, вече е готов с коментара си:
Не работи, нали? Така си знаех...То тук какво ли работи като хората!? Забравих да ви кажа, че днес е събота. Банката затваря в петък следобяд и изключват банкомата до понеделник.
Добре де, откъде да изтеглим пари?
Хммм... нека да помисля.... От цеха! Точно така, от цеха!
Какъв цех?
Как какъв цех!? Единствения! Не знам какво произвежда и не ме интересува, аз съм пенсионер по болест. На три километра е оттук, тръгвайте с колата. Там има една ограда и охрана, днес е почивен ден. Помолете ги да ви пуснат до банкомата. Дано да работи!
Повече не чакаме и се изтрелваме с автомобил до “Цеха”. Намираме го лесно. Затворен е, има един дебел охранител, който тежко дреме на стол. Заоглеждаме се за банкомат, но такъв не виждаме. Само нещо като порутен трафопост до оградата. На него табелка на стената “Място за пушене” и надпис с избелял флумастер върху картон: “Ако обичайте, не се изхождайте или поне почиствайте след себе си!”
От безизходица и невъзможност да събудим пазача, поемаме дълбоко дъх и надникваме в съборетината. Вътре жужат едри зелени мухи, сумрачно е, навсякъде разхвърляни намачкани хартии, фасове, черна обелка от банан и...о, боже.... един лъскав БАНКОМАТ! Светещ в средата на този бункер като диамант, изхърлен насред сметище. При това работещ! Пусна ни пари!!!
...
Отново сме в центъра на възрожденски Калофер! Нашият благодетел го няма. Но историята ни вече е известна на местните, защото малкото бабички по центъра веднага ни сочат кръчмата, без да сме ги питали.
А въпросната кръчма находчиво е издула от уредбата някаква песен на Веско Маринов. Младо момиче с меню в ръка напрегнато ни гледа от портата. Няма начин, трябва да се отблагодарим за радушното посрещане и да поемем натам. Вече сме още по-гладни, още по-жадни и единственият ни избор е да слеем потта си с тази на Веско. Прекрачвайки прага, за момент се замислям, дали момичето в момента не рецитира наум последния стих от “В механата”. Онзи с изречението “А вий... вий сте идиоти”.
Прогонвам тези кощунствени мисли от главата си, защото спешно трябва да реша какво точно да ям, за да не се наложи да ходя до Карлово за тоалетна хартия. Тази от единствения цех беше използвана...